В бурен ден на 1878 г. София е изчистена от ориенталския си пейзаж.

С динамитни взривове първият кмет на града бута най-високите минарета на джамиите. Градоначалникът имитира мълнии, за да заблуди правоверните, че сам Аллах е посегнал на свещените постройки.

По това време в небето над София стърчат десетки мюсюлмански викала. Всяка махала има джамия. „Гора от минарета!“, негодува княз Александър Дондуков-Корсаков. Той е императорски комисар в освободените земи, който трябва да постави основите на новата българска държава.

За губернатор на Софийския санджак князът назначава Пьотър Алабин. Длъжността градски кмет пък поверява на Александър Мосолов. Градоначалникът е дворянин, чиито предци са записани в Шестата родословна книга на Тамбовска губерния. Роден през 1854 г., Мосолов учи политехника в Дрезден и Карлсруе, но се отдава на военната кариера.

В Руско-турската освободителна война офицерът се сражава в редовете на лейбгвардейския Гродненски хусарски полк. След мира е назначен в разпореждане на Алабин. После е окръжен управител на Кавала, а през август 1878 г. сяда на кметското кресло в София.

По искане на Мосолов градският съвет му избира за помощник влиятелния кореняк хаджи Мано Стоянов. За него Константин Иречек пише: „Софийският чорбаджия хаджи Мано преди години, когато София е била съвършено западнал град, си поръчал от Цариград европейски дрехи, обаче не знаел как да ги облече, та трябвало да повика един човек, запознат с това изкуство, да му покаже.“

Европейският вкус на хаджията допада на кмета и двамата се хващат да преобразят града. Сокаците например са в окаяно състояние – лете потънали в прах, зиме застлани с лепкава кал. Мосолов прокарва първите тротоари в бъдещата столица на България.

Той е недоволен от инженерите на Алабин, които искат половин година, за да свършат работата. „Тогава аз се заех с развалянето на старите турски изоставени къщи и от получените материали започнах да правя тротоари из улиците от стар кирпич“, спомня си кметът. Минаретата непрекъснато бодат очите му. Мосолов предлага на Дондуков да бутнат някои от тях.

„Това не е тъй просто – казва князът. – Когато аз се канех да съборя грозната Кара джамия (Черната джамия), турският комисар Нихад паша ми изпрати протест от името на турското правителство.“ Заедно с османлиите и европейските дипломати мрънкат за „руско варварство“. Разчистването обаче трябва да се направи сега, защото при бъдещия български владетел ще бъде много трудно.

Той ще е султански васал и Високата порта няма да допусне разрушаването на мохамедански реликви, прозорливо разсъждава императорският комисар. Един ден над София се извива гръмотевична буря. Дондуков праща вестовоя да извика Мосолов. „Гледай мълниите да ударят повече минарета“, смига му князът. „Разбрано, нали?“, пита го заговорнически той.

„Тъй вярно!“, козирува Александър Мосолов. Като гръмовержеца Зевс кметът започва да хвърля светкавици по софийските улици. С десетина души от пионерната рота трескаво шета от джамия на джамия.

„Юнаците пионери се изкачваха до половина на минаретата, поставяха динамит и се отдалечаваха“, описва операцията Мосолов. На младини офицерът неслучайно е учил политехника. Знае точно колко взрив да постави, за да имитира трясъка на мълния. Така не може да се разбере кое е небесен гръм и кое е динамитна експлозия. На другия ден е доложено на Дондуков, че бурята е катурнала седем минарета. Назначена е комисия за преглеждане на щетите.

Специалистите заключават, че поразените градежи са опасни за околните къщи. В сметката са включени още няколко грохнали от старост викала. Протоколите за материалните загуби са изпратени на турския комисар. Сетне почва събарянето на онова, което е пощадено от „светкавиците“.

За една седмица са разрушени над десет минарета. Операцията е брилянтно изпипана, никой дипломат не обелва и дума. Природните стихии наистина са били на страната на Мосолов. Още през 1858 г. земетресение бута викалото на Сияуш паша джамия. Това е храмът „Св. София“, обърнат от поробителите в мюсюлмански молитвен дом. Под развалините остават двете момчета на джамийския мютевелия. Турците се сепват от Божието наказание и отменят служенето в Сияуш.

Напук на Нихад паша Мосолов взривява минарето на Черната джамия. То било много високо, до половината изградено с черен камък, който дал името на постройката. Инак тя се наричала Имарет джамия и е вдигната от прочутия архитект Коджа Синан. Строителят е етнически българин от Родопите, изградил е 81 джамии, между които и великолепната Султан Селим в Одрин. Лишена от минарето, Черната джамия става първият столичен затвор, в чийто двор е вдигната мрачна бесилка. По-късно сградата е преправена на църква, осветена като „Св. Седмочисленици“. Кметската команда оставя минарето на Баня баши джамия, но хвърля във въздуха викалата на Буюк и Гюл джамия. Първата сграда си поделят Народната библиотека и Държавната печатница. Днес в Буюк джамия е сбирката на Археологическия музей. Гюл джамия пък е най-древната постройка, запазена в София. Първо е била римска баня, после черква „Св. Георги“ и най-сетне мохамедански култов дом. През 1893 г. е превърната в мавзолей на княз Александър Батенберг, докато се изгради специалната гробница за тленните му останки. Без да подозира, че един ден тялото му ще бъде положено в бившата джамия, Батенберг издава тайната операция по взривяването на софийските минарета.

На прием в двореца през зимата на 1883 г. той разказва любопитния епизод на Константин Иречек. „Варварство!“, заклеймява го в дневника си историкът, който трепери над всяка старина. На приема с чаша в ръка е и главният герой Александър Мосолов. Някогашният кмет сега е флигел-адютант на княза. Скоро обаче политически конфликт между Петербург и София го принуждава да се завърне в Русия. Там е посрещнат като пътешественик от екзотично-феерична страна.

До края на века Мосолов слага пагоните на полковник, а от 1 март 1900 г. е началник на канцеларията при Министерството на императорския двор. Мосолов става един от най-близките хора на последния руски цар Николай II. След октомврийските събития през 1917 г., вече генерал-лейтенант, той хваща пътя на белогвардейската емиграция. Отива в Цариград, но там минаретата го дразнят и заминава за Англия. После живее в Швеция, Финландия, Германия, Франция и най-сетне през 1931 г. се прибира и установява в България. У нас като ветеран от Руско-турската война Александър Мосолов получава пенсия.

Първият софийски кмет доживява дълбоки старини в спомени за някогашните си динамитни подвизи. / 24chasa