Ако може да се зададe някакъв въпрос, той звучи по-скоро така: за коя история става дума? Дали за историята като изследователски проект, на който посвещават усилията си професионалните историци, или за историята като разказ, който създава обществените представи за миналото посредством обучението по история и който е транслиран чрез медиите. За мен е ясно, че става дума за историята като обществен продукт, а не като изследване на миналото, което е значително по-свободно.

Аз съм от поколението, което има ясни спомени от епохата на държавния социализъм от съветски тип, силово установен в България след Втората световна война. Това ми дава възможност да сравнявам начина, по който се реализира политическият императив в историята в две различни епохи: в тогавашната на монопола на БКП върху историята и в настоящата плуралистична, която по традиция продължаваме да наричаме преход, макар че трансфомациите завършиха преди поне десетилетие и вече живеем в капитализъм.

Разбира се, промените в интерпретацията на миналото след Втората световна война познавам от документите, а не пряко, за разлика от процесите, осъществени в годините на прехода, които наблюдавах и в които дори участвах. А както знаем, и първата, и втората роля на историка крият своите предимства и недостатъци.

Преди да представя осъществяването на политическата намеса в историята в двата повратни периода, искам да формулирам най-голямата разлика. Тя е в начините, по които се осъществяват политическите процеси.

В първия случай промените са драстични, силови и кървави, най-вече защото са предшествани от най-кървавата до момента война в световната история, в която България наистина не участва пълноценно, но това не предотвратява вътрешнополитическите кръвопролития, особено в последните месеци и години на войната. При сегашните промени ситуацията е съвсем различна: да, отново става дума за край на глобално портивопоставяне, наречено Студена война, но тя се е водила с невоенни средства, поне в Европа, да не говорим, че капитулиралият в края на 80-те години Източен блок изобщо не се съпротивлява, а бързо, лесно и доброволно приема поражението и с нетърпение тръгва към новата система.

Причината за доброволната капитулация е вярата, че демокрацията (всъщност както се оказва по-късно става дума за капитализма) ще донесе защита на гражданските права благодарение на плурализма и парламентарната демокрация, и изобилие от блага за всички благодарение на пазарната икономика.

Така че първата голяма отлика между двата преходни периода е в липсата на неудържимото ожесточение, съпровождащо промените от втората половина на 40-те години. Втората е в характера на политическата система при първите и вторите промени. Когато след Втората световна война политическата власт се заема с историята, защитници на традиционната предвоенна интерпретация вече няма, защото са отстранени и това дава пълна свобода на управляващите комунисти да я пренапишат както пожелаят. Увлеченията са толкова големи, че впоследствие им се налага сами да започнат промени в интерпретацията, за да нормализират историческия разказ. Докато при сегашните промени бившите управляващи продължават да присъстват в политиката и понякога дори да управляват.

Вярно е, че те рядко защитават старата интерпретация, но при всички случаи имат възможност да заявят своята позиция. Тези различия между двата периода помагат да се направят по-широки изводи за начините, по които си припомняме или забравяме историческите събития.

Промените в интерпретацията на историята в следвоенния период се осъществяват бързо и категорично, тъй като фашизмът като родово понятие, разбиран като системата, функционираща във всички съюзници на Третия райх, е осъден заради извършените престъпления в годините на войната и изглежда напълно естествено изтриването на всички спомени от периода, когато България е била съюзник на Третия райх. Това става в съответствие с решенията на Антихитлеристката коалиция за дефашизация/денацификация и се осъществява под общия лозунг: „Никога вече фашизъм!“

Първата задача на правителството на ОФ е да бъдат изтрити видимите знаци от съюзническите отношения в Тристранния пакт, като те бъдат заменени с нови. Така се извършва бързото преименуване на улици – например бул. „Бенито Мусолини” (който доста по-късно станал „Клемент Готвалд”), бул. „Адолф Хитлер” и „Виктор Емануил III”, които си връщат името бул. „Евлоги Георгиев”. Изтриването на имената трябва да доведе до забравата им, но това не бива да стане изцяло, тъй като втората задача е тези личности да бъдат осъдени, за което се иска припомнянето им, но изцяло в негативна интерпретация. Наред с негативната нагласа към осъденото минало, смяната на имената има и позитивна цел, насочена към утвърждаване на новите исторически личности в общественото пространство. И докато се отстраняват личности, свързани с победения Тристранен пакт и фашистката идеология, то утвърдените са свързани с новите управляващи – преди всичко комунисти, но не само и най-вече със Съветския съюз, в чиято сфера на влияние попада България. Най-впечатляващо в този пръв период е използването на името на Сталин за означаване на важни обекти като връх Мусалла (в периода 1949–1962 г.) и град Варна (в периода 20 декември 1949 – 20 октомври 1956 г.), последвано от това на Георги Димитров, което получават освен изцяло новия Димитровград, но и Перник (от 20 юли 1949 г. до Указ № 21 от 16 януари 1962 г.). Тези имена, особено това на Сталин, се оказват временни, тъй като зависят изцяло от променящата се конюнктура. Десталинизацията довежда до ново преименяване на обектите с името на Сталин, но и до отстъпление от прекаленото идеологизиране на именната система. Така се стига до връщане на традиционното име на Перник, а и на Шумен, временно наречен Коларовград (в периода от 1950 до 1965 г.) се дължи не толкова на преразглеждане на ролята на тези изтекнати български комунисти, колкото на започналите през 60-те години опити за завръщане към българската традиция.

Независимо че промените след 1989 г. започват не толкова рязко колкото следвоенните, но много бързо се стига до същия опит за заличаване на спомена за личности, свързани с претърпялата крах комунистическа идея и социалистическата ѝ реализация, и възраждане на паметта за други отпреди 1944 г. Още през 1990 г. при тогавашния президент Желю Желев е съставена комисия по преименуванията, начело на която застава Николай Генчев. Тази комисия започва мащабно преименуване на градове, села и други национални обекти, докато подобни комисии към градските управи се занимават с преименуването на улици, площади, премахване на паметни плочи. Принципът е същият, но с обратна посока: премахват се имената на комунисти и съветски дейци, като те се заменят с различни други – възрожденски дейци, дейци от Третото българско царство, дейци от западни държави.

Така например бул. „Георги Димитров” в София е преименован на „Княгиня Мария Луиза”, в Пловдив – на „Цар Борис ІІІ Обединител” (като определението показва истинско преразглеждане на историята, тъй като така е бил наричан по време на Втората световна война), бул. „Баба Парашкева” – на „Европа”. Стига се и до куриози като смяната на имената на улиците „Д-р Стефан Черкезов” и „Йордан Тодоров”, защото новите общинари мислят, че те са били партизани, докато всъщност първият е лекарят, спасил през 1963 г. с цената на живота си над 40 пътниците от подпалил се автобус, а вторият е Ботев четник. Вълната от промени засяга не само съветски дейци, а и много руски, както става с руския поет Александър Пушкин. Тази тенденция продължава и до днес, почти три десетилетия след началото на промените, най-ярко проявена в наскорошното преименуване на няколко стотин обекти в Старозагорско, чиито традиционни турски имена са преведени на български. Съвсем наскоро премиерът Бойко Борисов участва в наименоването на площад в Киев на Димитър Пешев, представен като най-важния спасител на българските евреи. Но не бива да забравяме, че Димитър Пешев е защитник на ЗЗН, председателстващ заседанието на парламента, на което законът е приет, че той няма нищо против прилагането му, докато не вижда реалните му последици в лицето на живи хора. Да, Димитър Пешев заслужава уважение за това, че си връща човещината, но нима не заслужават повече уважение последователните защитници на българските евреи, а не инцидентните?

Несъмнено най-голяма роля в припомнянето или забравата на миналото играе обучението по история, защото това е най-сигурният път събитията и личностите да станат част от общественото съзнание. Промяната му обаче изисква повече време, тъй като трябва да се изготвят нови програми, учебници и интерпретации. След Втората световна война времето за тази промяна идва след „народната демокрачция”, а като основа е използван съветският модел – за световната история просто са преведени на български съветските учебници, а за българската са подготвени нови от историци-комунисти като Димитър Косев. Интересното в този процес е по-скоро това, че подобен механизъм е използван и при промените в обучението по история и в годините на прехода.

Бурното възстановяване на политическия плурализъм в обществото води до сътресения в образователната система още в учебната 1989/1990 г., а през следващата системата изпада в хаос. Учебната 1990/1991 г. на практика е провалена, тъй като през есента учениците се включват в уличните акции за сваляне на правителството на Андрей Луканов, а учителите са не по-малко политически ангажирани. Затова, а и поради объркващите послания, излъчвани от политиците (не само от СДС и ДПС, а и от БСП, която се стреми да се раздели с миналото, отричайки го), обучението по история и литература се ограничава до периода на Втората световна война. А разстроеният учебен процес не позволява на учителите и при най-добро желание да стигнат до втората половина на ХХ в.

Докато БСП е на власт (ноември 1991 г.), сериозни промени в учебните програми не са направени, само е стимулирано написването на нови учебници, които достигат до 1944 г. и се придържат към позитивистичния национален разказ. Нещата се променят едва при първото правителство на СДС, когато министърът на просветата Николай Василев (един от изявените дисиденти) в средата на учебната 1991/1992 г. изважда от обучението всички учебници по история. Няколко историци, близки до СДС, получават поръчка в кратък срок да напишат нови текстове. Така се раждат „Записките по история”, в които е даден нов прочит на спорните събития, т.е. свързаните с Русия и Съветския съюз, с комунистическото движение в България и по света, с реалностите при социализма. Те са интерпретирани коренно различно от дотогавашните учебници. Всъщност, една идеологизирана картина на историята, изградена при социализма, е заменена от нова, този път с антикомунистически заряд. Бързината, с която трябва да бъде изпълнена поръчката на Министерството на просветата, не дава възможност на авторите на „Записките” да извършат собствени исторически изследвания (някои от тях нямат такива изследвания и в миналото), което прави текстовете повърхностни и изпълнени с емоцията на отрицанието.

Някои от тезите в „Записките”, особено преоценката на османското владичество в българските земи от ХV до ХІХ в., предизвикват бурна обществена дискусия. До 1995 г. „Записките” са трансформирани в учебници. Това, както и замяната на кадрите в учителските инспекторати се оказва най-мащабният опит за промяна на историческата памет на българите в наше време. Той изиграва своята роля, тъй като изтрива от съзнанието на младите българи голяма част от митовете, свързани с комунизма, Русия и Съветския съюз, но налага нови митове за благоденствието и демокрацията в междувоенния период. Напълно незасегнат обаче остава следвоенният период, който не фигурира нито в учебните програми, нито в учебниците. В началото на прехода се налага тезата за необходимостта от историческа дистанция, преди събитията да се представят в учебниците за средното училище. В тази теза има някаква логика, особено с оглед на променящите се обществени нагласи, но тя е твърде ограничителна и подвластна на политическите страсти. Тази тенденция е преодояна бързо, тъй като още през втората половина на 90-те години, та и до днес разказът в учебниците по история неизменно достига до днешния ден.

Сравнението между промените в историческата интерпретация в следвоенния период и в годините на прехода показва, че при първия след крайностите от началото постепенно настъпва нормализация, докато сега процесът е доста по-сложен. След първоначалното пренасписване на програмите и учебниците следва период на нормализация, но той е последван от нова вълна на идеологическо пренаписване през второто десетилетие на ХХI в. Моето обяснение за очерталата се днес нова политизация на историята, проявена особено видимо в последните програми, е преди всичко в резултатите от прехода. Разликата между надеждите за изцяло положителни промени в началото на 90-те години и днешните реалности на капитализма с български специфики води до голямо обществено разочарование и изненадваща за политиците носталгия по социализма. Това кара управляващите вече от десетина години да се опитат да наложат ултимативно чисто негативна интерпретация за периода до 1989 г., както и чисто позитивна за прехода с надеждата това да доведе до утвърждаване на тезата за големите им успехи.

По какво този механизъм за промяна на представата за историята се отличава от следвоенния? Страхувам се, че водещата цел е същата – да се убедят новите поколения, че живеят в най-доброто историческо време и че бъдещето ще е още по-добро. Предишният подобен опит се оказа неуспешен, дали този ще успее зависи както от честността на историците, така и от образователното и интелектуалното равнище на българското общество като цяло и на младите българи в частност.

ИСКРА БАЕВА

Текстът е доклад, представен на международната конференция „Памет и забрава в историята”, Кюстендил, 1–3 юни 2018 г